Това е история,която искам да Ви разкажа,но мисля,че би било трудно с мои думи,за това ще цитирам баща си.Ако имате истинска история подобна на тази, Ви моля да я споделите, за да я публикуваме в он-лайн списанието ”Българе”.
Когато бях млад вярвах в предопределението на съдбата. Вярвах, че всичко, което ще ни се случи е предварително написано.
Доста потискаща мисъл.
На 25 год. станах християнин т.е. повярвах, че Бог съществува. Започнах да изучавам Библията. Тогава разбрах, че предопределението на съдбата няма библейско основание. Ние сами ковем линията на живота си с нашите действия и постъпки. Имаме свободната воля да правим каквото си поискаме, но съответно отговаряме за това. Никой не е виновен за нашите неуспехи и лоши постъпки и няма на кого да се сърдя и кого да обвинявам.
Днес, когато съм на 45 год., аз съм раздвоен между тези две концепции за живота и все още не мога да намеря задоволителен отговор на този въпрос.
Историята, която ще ви разкажа ме обърква още повече. Знам я от дядо Стоян.
Родът на майка ми, по бащина линия произлиза от Старопланинското село Теменуга, Великотърновско. Ходил съм веднъж там. От пътя Велико Търново – Варна се отбиваш нагоре в планината. В Теменуга пътя свършва. Дядото на майка ми, прадядо Симеон тръгва за Америка през 1912 г., както много други българи по това време. Заедно със свой съселянин той достига до Франция. Там си купуват билет за трета класа в най-големият по това време пътнически кораб „Титаник”. Изпратили вест до България, че ще пътуват с това чудо на корабостроенето и с трепет чакали вълнуващото пътуване.
Вечерта, когато трябвало да се качат на борда, влезли в една кръчма да хапнат, докато чакат кораба да пристигне. Там някакви французи започнали да се заяждат с тях и буйния нрав на двамата българи се проявил, като свадата преминала във физически сблъсък. (Дядо Стоян беше пехливанин, с много буен нрав, борил се беше с четири мечки и баба ми казваше, че винаги където е имало бой, той някак си все е попадал „случайно” там. Напълно е било възможно и баща му да е бил като него.)
Намесва се полицията и „естествено” задържа двата балкански субекти, като виновни за случилото се. Понеже било вечер и нямало кой да ги разпита ги държали до сутринта. Когато ги пуснали обаче, „Титаник” отдавна пътувал за Ирландия.
Представям си сълзите в очите на двамата окаяни българи, тръгнали да търсят препитание в чуждата земя. Представям си как са се почувствали, когато тяхната надежда за щастлив живот е отплавала без тях на борда. Представям си и реакцията им, когато са научили за трагичната участ на лайнера. Може би това са били единствените двама души, които са се зарадвали, като са чули страшната вест.
Така или иначе, мога само да си представям. Фактите са, че те отиват в с друг кораб в Америка, но в Туменуга ги смятат за мъртви, тъй като нямат вест от тях. Започнали да им отслужват помени.
По това време избухва Балканската война. Започва всеобща мобилизация. България се подготвя за война с Турция. В един прекрасен ден… нашите американски герои се завръщат…, за да ходели да се бият на фронта.
Без да подлежат на мобилизация, защото не знаели че са живи, те преминават хиляди километри, за да се бият за България. И най-интересното е, че не са били единствените. Много други българи се завръщат заедно с тях.
Чудя се дали сега има такива българи. Аз лично смятам че има, но ми се ще да са повечко.
Така или иначе нашите гурбетчии-късметлии хвърлят в шок цялото село появяващи се от небитието. И от Америка – на фронта.
Не зная в какви войски са го разпределили моя прадядо, но буйния му нрав отново се проявява съдбоносно в живота му.
По време на едно раздаване на храна, той забелязал, че старшината, който разлива храната – боб със сушено месо, имал скрита раница с по-хубави парчета под тезгяха и на свои хора давал от тях, а на останалите слагал само кокали. Прадядо ми отишъл и му казал:
– Я ми сложи и на мен от ония парчета, дето са под тезгяха!
– Какви ги говориш? Нямам нищо под тезгяха. Връщай се при останалите! – срязал го старшината.
– А, значи за едни има, а за други няма, така ли? – настоявал прадядо.
– Казах ти, че нямам нищо под тезгяха! Напусни! – креснал старшината.
Тогава прадядо ми с един скок се озовал от другата страна на тезгяха, извадил отдолу раницата и с нея започнал да налага старшината. Едвам го спрели.
Тази явна несправедливост, обаче не оправдавала постъпката му. За побой над висшестоящ по време на война, не са редки случаите, когато наказанието е смърт. За да избегне тази участ, прадядо Симеон избягва от фронта и става… дезертьор.
Не знам дали има по-голяма ирония на съдбата – да се върнеш от Америка, когато те смятат за мъртъв, за да отидеш на фронта като доброволец и да станеш… дезертьор. Не мога да си представя какво е преживял този човек.
Командването изпраща известие до кмета на Теменуга, че Симеон Момчилов от тяхното село е дезертьор и ако се появи, незабавно да бъде задържан и предаден на съд.
С други думи това, което „Титаник” не можа да свърши, ще го свърши военния съд.
И тук пак късмет. Кметът на селото по това време бил кръстника на прадядо ми. Явно този мой предтеча е бил голям късметлия.
Кметът информира семейството на кумеца си за посещението и когато „дезертьора” се връща, веднага го скриват. Така вместо на фронта, прадядо ми през деня се е криел по балкана, а вечер се е прибирал да нощува вкъщи. И така до края на войната, след което се местят в Иваново, Шуменско. Хиляди българи загиват, дядо Симеон остава жив. Странна поредица от късмети съпровождат живота му.
И този късмет, като че ли „генетично” се предава на неговия син – дядо Стоян, когото аз много добре си спомням. На всичко отгоре нося и неговото телосложение и дарба танцуване. Често летните ваканции прекарвах в с.Иваново, Шуменско.
Тази история я знам отново от него:
По време на Втората световна война, той е служил на гръцката граница, като редови войник. Когато България застава на страната СССР, немците пленяват неговата част и той става военнопленник . Докато ги конвоират нанякъде, биват нападнати от гръцки партизани. Те започват да викат на военнопленниците да залегнат и откриват огън с картечници по конвоя. Дядо Стоян се хвърля по очи зад една купа сено. Около него се води сражение. Изведнъж чува свистене и усеща силен удар в раницата, която се е изхлузила на едната страна на тила му. Когато всичко приключва той отваря раницата и какво да види – един куршум се е забил в навития му на руло колан. (Арестантите нямат право да носят колани). Ако раницата не се е била изхлузила и колана не е бил в нея, куршумът е щял да прониже врата му. Отново невероятен късмет.
Когато по-късно се уволнява и си сдава униформата старшината го пита защо му е пробит колана. Дядо му обяснява и старшината казва:
– Стояне, този колан го задръж. той ти е спасил живота!
Дядо често го показваше, когато разказваше тази история. И до ден днешен този колан стои прашен на гредата в мазето на къщата ни в с.Иваново. Дядо Стоян вече го няма, но колана го има.
И нас ни има.
Когато разсъждавам върху тези истории ме връхлитат някои мисли. Например: Дали Господ не е спасил живота на моите дядовци, за да можем да се родим и да свършим нещо значително? Егоцентрична мисъл, но те товари с една особена отговорност. Започваш да имаш усещането за мисия. Започваш да се уважаваш сам себе си повече. Сам си вдигам акциите. Ами ако прадядо ми беше хванал Титаник, а дядо ми беше сложил колана си на друго място сега нито щеше да има ансамбъл „Българе”, нито Фестивал на фолклорната носия и т.н., да не изреждам. Дали има някакъв Божий пръст в тази работа? Дали Господ не очаква нещо значимо от мен? Или от сестра ми? Или от децата ни? Или е чиста случайност. Кой знае?
Единственото, което искам е, ако наистина това е божие дело и ако Бог има някакво очакване от мен, да не го разочаровам. Ще направя всичко възможно с делата си да „осмисля” „късмета” на моите дядовци.
Пък каквото сабя покаже!