Тук ще публикувам част от автобиографията на моя баща, предоставена ми от актьора Димитър Селенски.
“Израснал съм в Шумен, с. Иванoво, Шуменско / селото на майка ми / и с.Гороцвет, Разградско / селото на баща ми/.
С изключение на майка ми всички останали бяха тясно свързани с българския фолклор. Баща ми беше гениален музикант – и до ден днешен не съм виждал музикант да свири на : гайда, кавал, кларинет, саксофон, тромпет , окарина, свирки, барабани, хармоника и т.н. . Неговият баща – дядо Христо беше кавалджия и голям разказвач на истории, почти като Елин Пелин. Майка му – баба Мария – народна певица – изключително чиста и трудолюбива жена. Бяха я наградили с екскурзия до Ленинград, защото имаше , представи си, 365 работни дни в ТКЗС- то в годината.
Баба Еленка – майката на майка ми от с. Иваново – беше също танцьорка и певица – медали от Копривщица и т.н.. Истинският майстор танцьор и гайдарджия, обаче беше дядо Стоян, баща на майка ми и син на прадядо ми Симеон, /този, който го арестували и не могъл да се качи на „Титаник“/.
Ако съществува ген на патриотизма, той ми е дошъл по майчина линия от дядо Стоян. Във физическо отношение, аз съм точно негово копие от шията надолу. Много често съм казвал, че ако избухне война аз ще съм втория записал се доброволец. Когато ме питаха – „Кой ще е първият?“, аз отговарях – „Дядо Стоян!“.
Този патриотизъм той беше го предал, разбира се и на майка, която още преди да различавам буквите ме беше научила да казвам „Опълченците на Шипка“ наизуст, но от частта „О, Шипка“ – защото предходната част не я разбирах и нямаше битка. Когато го рецитирах винаги ми даваха пари, които аз, разбира се, ги давах на майка, но може да се каже, че с изкуство съм изкарвал пари още преди да мога да чета.
Израснал съм в бедност, в полусъборена паянтова къща покрай Боклуджата / р. Поройна/ в Шумен, без течаща вода вкъщи и външна тоалетна / в града това беше срамно/.
Моите съученици никога не са ми идвали на гости , дори и на рождените ми дни поради тази причина, което направо ме смазваше. Никога, обаче, не съм гладувал и като ходихме на екскурзии аз имах пет пъти повече храна и пари от другите. Това беше заслуга на майка ми.
(аз съм на първият чин,момчето отляво)
Района около Боклуджата беше нещо като джунгла, където играехме на воля.
Тази военизираност, която наследих от дядо Стоян се проявяваше още в най-ранното ми детство. Лепнаха ми прякора Ицо Пушката, защото никога не ходих без пушка, а в училище някои ме наричаха войникa.
В трети клас, в началото на годината, обаче, живота ми се промени, защото в училището ме откри един млад хореограф Иван Иванов. Беше дошъл да набира танцьори за състава си . Записах се и бях поощрен от майка.
По принцип бяхме и аз , и сестра ми много самостоятелни – когато бях първи клас живеех на самостоятелен етаж във въпросната къща. Започнах да ходя на танцова и много бързо се откроих, и станах солист на ансамбъла.
Ако попиташ Иванов може би ще каже, че никога не е имал такъв танцьор като мен. Макар че е създал 16 хореографа. Ще ти каже също, че никой от останалите 15 не поддържа контакт с него и не му е признателен за това, на което го е научил.
Когато станах седми клас трябваше да се ориентирам професионално.
Три неща съм искал да бъда в този живот – хореограф, войник и свещеник. Понеже не ме приеха в хореографското училище в София, заради ниския ми ръст, реших да запиша Семинарията и да стана свещеник. Тук се намеси един човек, който я беше завършил, който ме разубеди с думите : „Ако искаш да станеш атеист, трябва да завършиш Семинарията.“ и др. подобни. Така си останах в Шуменската езикова гимназия и в последствие в Строителния техникум.
Бях много буен, своенравен, недисциплиниран и проблемен младеж с тежък пубертет.
В десети клас се кротнах. Започнах да чета яко и да се самообразовам. На матурата имах отлична оценка, само аз в цялото училище.”
Понеже нямахме 200 лв. за да изкарам шофьорските курсове, влязох в донаборната школа за шофьори към ЕСО – Шумен. Пет месеца и дни служих там, и излязох като млад военен шофьор.
Влизането в казармата, обаче, за мен беше уникално преживяване. Само да отбележа – отказах цигарите, за да бъда по-добър войник./ Представяш ли си ?!
Най-щастливите ми две години бяха в казармата. Там си бях в свои води. Бях отличник по бойната и по политическата подготовка, всичко върших с удоволствие / с изключение на химическите учения/, бях комсомолски секретар, старши матрос и т.н. като се изключат няколко напивания – войник-образец. Шампион на поделението по борба и още шампион на флота по бягане на 1800 м. – пресечена местност. В казармата се подготвях за Академията в Пловдив и не излизах домашна отпуска година и половина, за да си събирам дни за кандидат-студентските изпити.
Само тези години от моя живот искам да се повторят.
1990 г. влязох в Академията втори по успех, след
връзкарката на випуска. Бях приет и в ансамбъл „Тракия“ (въпреки ниския ми ръст). Академията и ансамбъла се скараха и ние трябваше да избираме между работата и образованието. Избрахме академията.
Останал без работа започнах да се чудя какво да правя. Започнах да водя танцови школи по училищата (1991 г.). След като не можех да поема повече школи, започнах да наемам мои колеги, включително от горните курсове. В един момент имах около 1000 деца в моите школи и бях работодател на почти целия курс.
Правил съм много неща в Пловдив – трудови и стокови борси, вестници, школи и т.н., но най-големият ми принос за развитието на този град е в създаването през 1992 г. на кондукторното обслужване в града.
Всичко започна на 01.06.1992 г. с най-лошата от всички автобусни линии 113. Трябваше да мина с кондуктори през „Шекер махала“ и да таксуваме циганите. Ако там имаше успех, щеше да се въведе в целия град. От осем кондуктора издържаха само четири. Останалите избягаха по време на работа. така Пловдив беше първият град с кондукторно обслужване, въведено от един студент, хореографска режисура, II курс. Факт.
За няколко месеца във фирмите ми имаше вече 140 служители, кондуктори, касиерки, счетоводител и т.н. Изкарвахме много пари, а бях само на 22 години. Единственото, което ми хрумна беше ад ги изям и изпия.
Издавах вестници – излезе ми нов прякор – Ицо вестника. Имах три издания, но се свързах с неподходящи хора и те домъкнаха „борците“. Те така оплетоха нещата, че закъсах финансово, завлякох приятели и т.н. Седем години връщах пари с лихви, но не напуснах Пловдив, докато не изчистих името си и не се движех по улиците с вдигната глава.
Бяхме направили със собствени средства музиката за Родопската и Македонската картина, когато в нейния живот, в моя и в този на България се появи той – Ян Чарлз Андерсон – човекът, който щеше да промени България.